Половозрелият Dirofilaria immitis, който е с дължина 14 – 27 см, паразитира в дясното предсърдие и камера и белодробните артерии. Там се раждат и ларвите, които чрез кръвта по кръвоносните съдове достигат до кожата, откъдето биват поемани при кръвосмучене от комарите и бълхите – те са преносители на паразитозата. В насекомите ларвите се развиват до етап, в който са способни да предизвикат заразяване. При следващо кръвосмучене преносителите вкарват развитите ларви във възприемчивите бозайници – основно кучета и диви каниди, но също и котки. В подкожната тъкан те продължават развитието си за период около 2-3 месеца, след което с кръвообръщението достигат до сърцето. Целият цикъл на развитие продължава 8 – 10 месеца, а паразитирането в сърцето и артериите продължава 4 – 5 г.

Заболяването се развива бавно и коварно с клинични признаци като отслабване, лесна умора, задух и кашлица.

Макар и в редки случаи, заболяването може да бъде опасно и за хората.

Лечението на дирофилариозата е трудно и скъпо. Напредналите стадии на заболяването смъртността е голяма въпреки лечението. Основният подход в борбата срещу заразяването е профилактиката, която е много по-евтина и лесна. Тя трябва да бъде съобразена с цикъла на развитие на паразита, сезонността на разпространение на комарите, ефективността и правилната дозировка на прилаганите профилактични препарати. Това предполага създаване на правилна и ефективна схема за профилактика, която трябва да започне в ранна възраст, не по-късно от 1 – 2 месеца след раждането.

Веднъж годишно всички кучета над 6 месечна възраст трябва да се изследват. Предлаганият от нас вариант е антигенно изследване чрез кръвен тест в комбинация с микроскопско изследване.

Не трябва да се подценява и профилактиката на животни, живеещи в къщи, както и тези, които прекарват по-продължително време навън. Разходките в по-влажни райони, особено през активния сезон на комарите, който е от април до ноември, е препоръчително да бъдат сведени до минимум.

СХЕМИ ЗА ПРОФИЛАКТИКА НА ДИРОФИЛАРИОЗА:

I. Препарати за вътрешно приложение (през устата):

1. Ежемесечно приложение на Дорамектин (Ендектовект)

Предимства: контрол на Дирофилариоза чрез елиминиране на ларвите на сърдечния паразит Dirofilaria immitis.

Недостатъци: единственото му действие за контрол на Дирофилариозата е само чрез унищожаване на ларвите.

2. Ежемесечно проложение на комбинация от Милбемицин оксим и Празиквантел (Милпразон):

Предимства: Превенция на Дирофилариоза и лечение на смесени инфекции, причинени от възрастни цестоди (плоски червеи) и нематоди (кръгли червеи), включително при телазиози (очен паразит).

3. Ежемесечно приложение на Ивермектин

Предимства: Превенция на Дирофилариоза. Лечение на смесени инфекции, причинени от възрастни нематоди (кръгли червеи) и ектопаразити.

II. Препарати за накапване („spot on” – форма):

1. Комбинация от Имидаклоприд и Моксидектин (Адвокейт) – ежемесечно приложение.

Предимства: Превенция на Дирофилариоза. Лечение на смесени инфекции, причинени от нематоди (кръгли червеи) и ектопаразити (бълхи, въшки, ушни кърлежи, саркоптична краста, демодекоза).

III. Инжективни препарати – ежемесечно.

1. Ивермектин

Чували ли сме, обаче, за т.нар. мътещи в устата си риби? Ето какво е описано за тях в Домашната зоология на Веселин Денков и Лиляна Михайлова в издание още от 1983 г.: „Голяма група видове от сем. Цихлиди е така наречените мътещи в устата си риби. Размножаването при тях е уникално. Хайверът се отлага в приготвени предварително на дъното плитки ямки, където се опложда, след което един от двамата родители поема хайверните зрънца в устата си. За целта в долната част на устната кухина се образува кожна торбичка, в която се съхраняват зрънцата, а при някои видове това става в горната част – небцето , което е разширено като пещерка. Със своеобразни дъвкателни движения рибите преобръщат зрънцата в устата си, което осигурява достъп на чиста вода и кислород до всяко зрънце. След излюпване на малките рибки, докато те още се хранят с жълтъчния мехур отново намират убежище в устата на родителите, които само от време на време ги пускат навън и после пак ги прибират. При опасност или нощем рибките са в сигурното убежище – устата на родителите. При по-голям брой от видовете женските рибки изпълняват тази роля, но при някои други тази роля се поема от мъжкия. При друг вид двамата родители едновременно изпълняват „отговорната роля на „инкубатор“. По време на „мътенето“ в устата, което продължава 4 – 6 седмици, съответният родител не приема никаква храна.

Многоцветният хаплохромис също спада към „мътещите в устата си риби“. При настъпване на размножителния период мъжкият с въртящи движения на тялото си изкопава няколко плитки ямки в пясъчното дъно, обикновено в основата на някое растение. Към една от тези ямки той примамва женската и след отлагането на хайверните зрънца и оплождането им в ямката женската ги поема в устата си и ги намества в разширеното си като торбичка гърло. Броят на яйцата обикновено е между 15 и 100. След това мъжкият веднага трябва да се отстрани от аквариума, за да не безпокои женската. В някои случаи и мъжкият проявява желание да отглежда малките и тогава той също поема част от хайверните зрънца в устата си, като гърлото му също се разширява. В такива случаи той не се отстранява от аквариума. По време на „мътенето“ женската рибка е много плаха, неспокойна, движи се бавно, дишането й е много затруднено и не приема никаква храна. Окраската на тялото значително избледнява. В това състояние, ако при придвижването си тя застане срещу светлината, зрънцата в гърлото й се виждат. От време на време тя с внимателни дъвкателни движения ги преобръща, за да могат от всички страни да имат достъп до чиста вода и до кислород. Инкубационният период обикновено е 10 дни. С нарастването на малките рибки едновременно се разширява и торбичката в гърлото и то до такава степен, че в последните дни вече майката не можа да затвори устата си и плува с отворена уста.“

Евтаназия – нравствени проблеми

Всеки от нас може да даде отговор на въпроса: „Какво е добро и какво е зло?”, но дали е толкова лесно да се даде еднозначен отговор на един друг въпрос – въпросът за смъртта.

В прородата на всяко живо същество е да се опита да избегне смъртта: от инфузорията в езерото до човека. До последния миг да се хващаме за живота е заложено в нас от самата природа. Благодарение на това, в различни култури образът на смъртта често се асоциира с тъмнината. Но какво да се прави, когато смъртта е единствения изход в определен момент? Какво да се прави, когато животът става непосилно бреме и изпитание? Смирено да се търпи и да се избере живота или да се намерят сили да го напуснеш?

Днес всеки един от нас е е чувал термина „евтаназия”. За първи път е използван през 16 век от английския философ Френсис Беккон и означава „лесно напускане на живота”. До Втората световна война идеята за евтаназията е била доста популярна в медицинските среди и в редица европейски страни.

Днес в някои страни (Белгия, САЩ, Нидерландия) в различна степен евтаназията е разрешена, но не е широко разпространена. В България евтаназията е забранена и се квалифицира като предумишлено убийство.

Законът си е закон, но понякога животът диктува своите правила, а всеки човек има своя гледна точка по този въпрос. Питайте своите близки и познати за евтаназията и ще сте изненадани от техните отговори и аргументация по въпроса. Не напразно един мъдрец е казал: „Колкото са хората, толкова са и мненията”.

А какво ще кажете за евтаназията на животни, нашите верни приятели? По-скоро за онзи, за когото евтаназията на хора е табу, ще бъде против нея и при животните. Обаче от законодателна гледна точка евтаназията при животни не е престъпление. Нещо повече, във животновъдството понякога това е принудителна мярка, когато е наложително болните животни да се приспят, за да се продотврати разпространението на епидемия. Някой ще възрази, че това не е хуманно, но когато става въпрос за продължителна агония, когато няма никаква възможност да се помогне, оказва се, че евтаназията остава единственият хуманен способ да се предотврати страданието.

Евтаназията на животни е проложима само в много тежки случаи. Лекарят, който преглежда животното, не може да каже на стопанина дали да го приспи или не. Това може да раши само стопанинът. Лекарят в случая може да прогнозира как ще протече болестта и как ще се чувства животното. Най-добре е да се чуят няколко мнения на специалисти и само след това да се вземе решение.

За разлика от човека животните по различен начин понасят хроничната болка – те стават тихи и се крият. Стопанинът може и да не разбере, че техният любимец е болен и му е зле.

Може да се облекчат страданията на животното, като се грижим постоянно за него, но не всеки има такава възможност, а и да гледаме как нашият любимец, който дълги години е бил до нас, бавно умира – това е много тежко изпитание. Безусловно не е лесно да се избере евтаназията, но ако няма възможност да осигури необходимото качество на живот, тогава изходът от ситуацията е достойна смърт.

Всеки човек се сблъсква със смъртта и най-често за първи път именно със смърта на своя любимец. И на всеки му се налага да направи своя избор – дали да гледа как страда любимото животно или пък да се направи тежък избор и да се изпрати животното в свят, където то ще е по-добре и където няма никаква болка…